The Big Short или Големият залог срещу системата

Работим над последната книга на Майкъл Луис (Michael Lewis) – The Big Short. Достигнала върховете на класациите от издаването си през Април до сега, тази книга беше (и все още е) труден залък. Луис разказва как и защо се случи краха на финансовите пазари,  чрез историите на няколко от реалните участници. (проверихме ги в Google наистина съществуват :)

Благодарим на преводача Владимир Германов, който даде всичко от себе си и успя, поне според мен, да предаде лекия стил на автора. Публикувам тук предговора на книгата с предпоследната му корекция. Приятно четене :)

Пролог

ПОЛТЪРГАЙСТ

Готовността на една инвестиционна банка от Уолстрийт да ми плаща стотици хиляди долари, за да давам инвестиционни съвети на порастнали хора, ме озадачава и до ден днешен. Бях на двайсет и четири, без никакъв опит и никакъв интерес към гадаенето кои акции ще поскъпнат и кои ще поевтинеят. Основната функция на Уолстрийт е да разпределя капитала – да решава кой да го получи и кой не. Искам да кажа, че нямах понятие от тези неща, вярвайте ми. Не бях ходил на курсове по счетоводство, никога през живота си не се бях занимавал с бизнес, нямах дори собствени спестявания, които да управлявам. През 1985 г. попаднах на работа в „Саломон Брадърс”, а през 1988-а се измъкнах оттам по-богат и макар че написах книга за преживяното, и до ден днешен всичко ми се струва поразително нелепо – сигурно затова и така лесно се махнах от парите. Реших, че тази ситуация не може да продължава дълго. Рано или късно някой щеше да разбере, че аз, както и много други като мен, сме измамници. По-скоро рано, отколкото късно щеше да дойде часът на разплатата, когато Уолстрийт щеше да се събуди и стотици и дори хиляди млади хора като мен, на които не им е работа да залагат парите на другите, щяха да бъдат прогонени от света на финансите.

Когато седнах да напиша моята история – нарекох я „Покерът на лъжците“ – аз  го направих като един млад човек, който си мисли, че се е измъкнал навреме. Просто написах послание и го пъхнах в бутилка, за да го прочетат онези, на които се случи да минат по моя път някъде в далечното бъдеще. Вярвах, че ако един вътрешен човек не опише на хартия какво точно се случва, след време никой няма да повярва, че това се е случило.

Дотогава всичко написано за Уолстрийт се отнасяше за пазара на акции. Поначало по-голямата част от Уолстрийт живее от пазара на акции. Моята книга беше предимно за пазара на облигации, защото Уолстрийт правеше все повече и повече пари като опаковаше, продаваше и жонглираше с нарастващите американски дългове. Мислех си, че това няма да продължи дълго. Смятах, че пиша историческо четиво за осемдесетте години на Америка, когато една велика страна загуби своя финансов разсъдък. Очаквах читателите от бъдещето да бъдат ужасени от факта, че през 1986 година шефът на „Саломон Брадърс”, Джон Гутфройнд получи 3.1 милиона долара, когато закопа бизнеса в земята. Очаквах да зяпнат от учудване, когато научат историята на Хауи Рубин, трейдър на ипотечни облигации в „Саломон Брадърс”, който отиде в „Мерил Линч” и  закратко загуби 250 милиона. Очаквах да са шокирани, че някога на Уолстрийт големите шефове имаха само бегла представа за сложно комбинираните опасности, които поемаха подчинените им трейдъри на облигации.

Общо взето така си представях нещата. И през ум обаче не ми минаваше, че читателят от бъдещето би могъл да погледне назад към тези неща и да каже: „Хм, колко интересно“. Колко невинно. И за миг не можех да си представя, че осмото финансово десетилетие на века ще продължи още цели двайсет години, или че количествените разлики между Уолстрийт и обикновения икономически свят ще прераснат в качествени. Че един трейдър на облигации може да получи 47 милиона долара за една година и да се чувства измамен. Че търговията с ипотечни облигации, измислена  от дилърите на „Саломон Брадърс”, която навремето изглеждаше много добра идея, ще доведе до най-голямото чисто финансово икономическо бедствие в цялата история. Че точно двайсет години след като Хауи Рубин влезе в устата на всички, когато загуби 250 милиона, един друг Хауи, също трейдър на ипотечни облигации, но от „Морган Стенли”, ще загуби 9 милиарда само от една сделка и ще остане абсолютно неизвестен, без никой да разбере какво е направил, с изключение на тесен кръг хора от „Морган Стенли”.

Когато седнах да пиша първата си книга, нямах някакви особени идеи, освен да разкажа една история, която смятах за интересна. Ако ме бяхте накарали да изпия няколко питиета и ме бяхте попитали, какъв ефект ще има книгата ми върху света, сигурно щях да отговоря нещо от сорта: „Надявам се, студентите, които искат да решат какво да правят с живота си, да я прочетат и да разберат, че би било глупаво да го изпълнят с фалш, и да се откажат не просто от мерака си, а дори и от най-смътните си намерения да станат финансисти.“ Надявах се някое умно хлапе от Университета в Охайо, което всъщност иска да стане океанограф, да прочете книгата ми, след което да скъса поканата за работа от „Голдман Сакс” и да се отправи към морето.

Но посланието ми някак си се изгуби. Шест месеца след излизането на „Покерът на лъжците“ бях затрупан с писма от студенти в Щатския университет в Охайо, които искаха да знаят дали мога да споделя и други тайни за Уолстрийт. Бяха приели книгата ми като наръчник с инструкции за действие.

През двете десетилетия, след като се махнах от там, чаках да настъпи краят на Уолстрийт, какъвто го познавах. Скандалните бонуси, безкрайният парад от нагли трейдъри, скандалът, който довърши „Дрексъл Бърнам”, скандалът, който унищожи Джон Гутфройнд и потопи „Саломон Брадърс”, кризата, която последва колапса на „Лонг Търм Капитъл Мениджмънт” на бившия ми шеф, Джон Мериуотър, Интернет балона… отново и отново финансовата система се дискредитираше по най-различни конкретни начини. Но въпреки това големите банки от Уолстрийт, които бяха в центъра на нещата, продължаваха да растат заедно със сумите, които раздаваха на двайсет и шест годишни младежи, за да вършат неща, от които няма никаква видима обществена полза. Бунтът на американската младеж срещу парите не се състоя.  Защо да си правиш труда да рушиш света на родителите си, след като можеш да го купиш и продадеш на парче?

В определен момент  престанах да чакам. Реших, че няма да има скандал или влошаване на положението, които да са достатъчно сериозни, за да потопят системата.

Тогава се появи Мередит Уитни с нейните новини. Уитни беше никому неизвестна анализаторка на финансови компании от също толкова неизвестна финансова фирма – „Опенхаймър и Ко.” –  която на 31 октомври 2007 г. престана да бъде неизвестна. На тази дата тя обяви, че „Ситигруп” е управлявала бизнеса си толкова зле, че или ще трябва да отреже дивидентите, или да фалира. На фондовия пазар никога не е ясно, кое какво причинява в даден ден, но тогава стана доста ясно, че на 31 октомври Мередит Уитни причини срив на пазара на финансовите активи. Към края на търговията за деня една жена, за която никой дори не беше чувал и която лесно можеше да бъде игнорирана като госпожа Никоя, успя да свали 8% от цената на акциите на „Ситигруп” и 390 милиарда от стойността на американския фондов пазар. Четири дни след това шефът на „Ситигруп”, Чък Принс, подаде оставка. Две седмици след това „Ситигруп” отряза дивидентите си.

От този момент нататък Мередит Уитни се превърна в „Е. Ф. Хътън“: Когато говореше, хората слушаха. Посланието й беше ясно – ако искате да знаете каква е истинската стойност на тези фирми от Уолстрийт, погледнете хладнокръвно и внимателно гнилите активи, които са купили с пари назаем и си представете какво биха донесли при спешна разпродажба. Според нея огромните сбирщини от добре платени хора в тях не ставаха за нищо. През цялата 2008 г. тя парираше  твърденията на различни брокери и банкери, че са загърбили проблемите си, защото са намалили прогнозната стойност на някои активи или са си  вдигнали капитала, с нейното собствено твърдение: Грешите. Все още не си давате сметка, колко зле сте управлявали бизнеса си. Все още не признавате за милиардите долари загуби заради рисковите ипотечни облигации. Стойността  на вашите ценни книжа е илюзорна, както и стойността на хората ви. Съперниците на Уитни твърдяха, че тя е надценявана. Блогърите казваха, че тя просто има късмет. Но най-вече тя имаше право. Истина е, че донякъде налучкваше. Няма начин да знаеш какво ще се случи с фирмите на Уолстрийт или дори какъв ще е мащабът на загубите им заради рисковите ипотечни облигации. Самите им шефове не знаеха.

– Или е така, или всички те са лъжци – каза ми Мередит, – но приемам, че просто не са знаели.

Да. Беше явно, че не Мередит Уитни беше тази, която потопи Уолстрийт. Тя просто изрази много ясно и силно един възглед, който се оказа доста по-подронващ обществения ред, отколкото например, която и да било от многото кампании, които всеки главен прокурор на Ню Йорк беше водил срещу корупцията на Уолстрийт. Ако един обикновен скандал можеше да събори големите инвестиционни банки на Уолстрийт, те отдавна щяха да са изчезнали. Тази жена не казваше, че банкерите от Уолстрийт са корумпирани. Тя казваше, че са глупави. Хората, чиято задача беше да разпределят капитали, очевидно не знаеха как да управляват собствения си капитал.

Признавам, че част от мен си мислеше: “Ако се бях задържал там, бих могъл да предизвикам точно такава катастрофа“. Главните герои в цялата тази каша в „Ситигруп” бяха хора, с които бях работил в „Саломон Брадърс” – с неколцина от тях бяхме заедно в курса за обучение на „Саломон”. В един момент не можах да се сдържа и се обадих на Мередит Уитни. Това стана през март 2008-а., точно преди провала на „Беър Стърнс”, когато резултатът все още не беше ясен. Мислех си, че ако тя е права, точно сега е моментът духът на финансовия свят да бъде натикан обратно в бутилката, от която беше изпуснат в началото на осемдесетте. Бях любопитен да видя дали говори смислено, но също и да разбера откъде се беше взела тази млада жена, която сриваше пазара с всяко свое изказване.

Беше дошла на Уолстрийт през 1994 г. от факултета по английски език на университета Браун.

– Дойдох в Ню Йорк и дори не знаех, че съществуват анализи и проучвания – каза ми тя. Започнала работа в „Опенхаймер и Ко”, а след това извадила невероятен късмет – да я обучава човек, който й помогнал да изгради не само кариерата си, но и възгледите си. Каза ми, че името му е Стив Айзман.

– След като надигнах глас за „Ситигруп” – каза още тя, – ми се случи едно от най-хубавите неща в живота – Стив ми се обади и ми каза колко се гордее с мен.

Не бях чувал нищо за Стив Айзман и не се замислих особено.

Скоро след това обаче, прочетох новината, че някакъв  слабо известен мениджър на хедж-фонд от Ню Йорк, на име Джон Полсън, спечелил около 20 милиарда за инвеститорите си и близо 4 милиарда за себе си. Това бяха повече пари, отколкото някой някога беше печелил на Уолстрийт за толкова кратко време. Нещо повече – беше го направил, като беше заложил точно срещу тези  рискови ипотечни облигации, които в момента задушаваха „Ситигруп” и другите големи инвестиционни банки на Уолстрийт. Инвестиционните банки от Уолстрийт са като казината в Лас Вегас – сами определят шансовете за печалба.  Клиент, който играе срещу тях игра с нулев  резултат, може да печели от време на време, но не систематично и никога толкова много, че казиното да фалира. Джон Полсън обаче беше клиент на Уолстрийт. Той беше пълна противоположност на същата онази некомпетентност, заради която името на Мередит Уитни стана известно. Казиното беше оценило много погрешно шансовете за собствената си игра и един човек беше забелязал това. Обадих се на Уитни отново и я попитах, както питах и други, дали познава някой, който е предусетил кризата с рисковите ипотечни облигации и се е подготвил предварително да спечели цяло състояние от нея. Кой друг беше забелязал, че колелото на рулетката е станало предвидимо, преди да се усети самото казино? Кой друг от черната кутия на модерните финанси беше доловил недостатъците на неговите механизми?

Това беше към края на 2008-а. По това време вече имаше дълъг и все по-нарастващ списък на факири, които твърдяха, че са предсказали катастрофата, но списъкът на хората, които наистина го бяха направили беше значително по-малък. Още по-малко бяха тези, които бяха проявили куража да заложат на предвижданията си. Не е лесно да останеш настрана от масовата истерия и да вярваш, че повечето финансови новини са грешни, че най-важните хора от финансовия свят са заблудени или лъжат, без ти самият да си побъркан. Уитни издекламира списък от пет-шест имена – бяха предимно инвеститори, които тя лично беше съветвала. По средата беше Джон Полсън. В началото – Стив Айзман.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: